Как бихте се почувствали ако на
коледното детско парти само вашето дете плаче, и то през цялото време, и не
взема участие в подготвените сценки?
Припомних си детските години, аз
поне не плачех. На почерпката стояхме гушнати на крачки от масата, без да посмее да си вземе нито едно бонбонче. Изнесохме се набързо и докато се прибирахме към
вкъщи не знаех как да отреагирам. Да го успокоя ли, по скоро някой мен трябваше
да успокои, да го похваля ли, нямаше за какво, през цялото време плака, като на
аплодисментите с цяло гърло. Бях му подготвил едно малко подаръче, с
което да го наградя след тържеството и да му кажа, че се е справил страхотно.
Не му го подарих. Опитах се да му кажа, че трябва да е смел, и че сълзите няма да му помогнат в това начинание, че трябва да се старае повече.
Имаше едно момиченце, Мише, което знаеше репликите на всички деца. Учителките, подсещайки кое дете да си каже репликите, извикваха името на съответното дете. Е, през повечето време се чуваше: и пак Мише. Ако трябваше да се отличи най-умното дете то това беше Мишето, ако трябваше да се посочи най-страхливото и инатливо магаре, то това беше моето дете, Борис. Поне пак сме най, нали? Гадост!
Всъщност проблема идва може би от там, че Борис беше болен през седмицата, в която са се подготвяли децата за празненството и не могъл да си научи репликата, която мама му стара беше от три думи. На мен също ми даваха най-малките стихчета, но при мен случая беше друг.
Днес нямам повод за гордост, напротив изпитвам гняв и разочарование.
